Турският път лъм Европа е белязан с много препятствия и несигурност.

Последната неделя бе белязана с избори в три държави от политическото Европространсто. Парламентарните избори в Швейцария, предсрочните такива в братска Полша, и конституционният референдум в съседна Турция. От трите страни всъщност само едната е член на ЕС - Полша. Швейцария също може да е, но не иска, Турция иска, но не може. Ако сравним трите, съвсем различни по характер и място избора, можем да разберем какви са настроенията и тенденциите, какво е бъдещето на цялото това пространство.

Най-близко до нас е Турция. Поне като география, може би и по манталитет. Но политическите процеси и ситуацията в многомилионната страна са наистина непознати за нас.

Към днешна дата Анкара за нас не е чак толкова силен фактор - много повече сме повлияни от решения, вземани в Брюксел, Вашингтон или Москва дори. Защото България е зависима политически от Европа, военно от НАТО и Америка, а енергийно от Русия. Ако обаче Турция и Европа започнат да вървят един към друг, да се сближават, първо военно, после икономически, а накрая и политически, това неминуемо ще доведе и до постепенното и може би неизбежно, приемане на Турция в Европейския съюз. А ако или когато това стане, ние ще имаме един съсед, равен по площ и население, икономическа и военна мощ, политическо влияние на днешна Германия. Т.е., съсед с когото винаги трябва да се съобразяваме по всички въпроси. Затова е много важно и полезно за нас да знаем какво именно се случва в Анкара. Колкото повече познаваме нашите съседи от Мала Азия, толкова повече ще можем да се възползваме от възможностите, които ни предлагат и да се предпазим от опасностите, които може да ни застрашат.

Какво всъщност решаваха турските избиратели тази неделя? Избирателите - малко повече от 42 милиона и половина - бяха призовани да се произнесат по един пакет с конституционни промени, предложен от сега управляващата проислямска Партия на справедливостта и развитието.

Тази конституционна реформа предвижда няколко неща. Първото е пряко избиране на президента от народа. Понеже един пряк избор на държавен глава е винаги свързан с повече пълномощия, баланса на демократичното управление изисква и известно намаляване на срока на неговите пълномощия - известният ни от учебниците принцип за по-силна власт, но за по-малко време. Това също се предвижда в конституционната реформа - намаляване на президентския мандат на пет години вместо сегашните седем години. Заедно с това се предвижда и право за втори президентски мандат на същият кандидат.

Ако трябва да правим някакви сравнения с европейска страна, то от само себе си се набива "френската връзка". Френската република е малко по-особена от другите, още от времето на Де Гол. Може би покрай неговият личен авторитет или по традиция от времето на Империята, но Франция винаги се е характеризирала със силна президентска власт. Именно заради това и тамошният държавен строй се нарича "полупрезиденстки република" - нещо средно между класическите схеми на американската "президентска" и европейската "парламентарна" форма на държавно устройство. Само край Сена държавният глава имаше доскоро едновременно и големи правомощия и дълъг мандат на изпълнение - 7 години плюс право на втори срок. Така и се стигна до "Ерата Митеран" - президент от 1981 до 1995 година. Но след 2002 г. това вече не е така - по време на първият си мандат 1995-2002 г. Ширак бе последният френски президент със 7 г. власт, а и първият с 5 г. - по време на втория  си мандат - 2002-2007 г.

Същото се случва и сега с Турция. Намалява се срока на президентски мандат, но му се дават повече правомощия. Не трябва да ни учудва, че турците копират френският пример - всъщност това винаги е било така. Когато през 19 век Османската империя започва да се цивилизова по европейски, тя винаги е следвала именно френският пример, който за нея е бил равнение по най-добрите, струвал им се е най-нормален и най-подходящ. Сега наблюдаваме същото, няма особена разлика. И тогава в султански Истанбул и сега в републиканска Анкара, има едно желание за "вестернизация" (това е точният термин, използван от историците). Когато едно източно общество, осъзнаващо, че е изоставащо и желаещо да напредне и да наваксва, започва да се цивилизова като възприема именно западният модел на развитие. Така е по-времето на Танзимата, така е и сега. 

И тогава, а и сега има един друг проблем. Осъзнаването за изоставане го имат управляващите, но не и управляваните. Едно е управляващата класа да иска да направи нещо, съвсем друго е населението да бъде убедено в това. За да се притъпи това известно разминаване между желанието на едните и навиците на другите, обикновено се минава по пътя утъпканият път на крачка към "народността". Управляващите редом с "вестернизацията" поднасят на масите и една глътка "национализъм" - обикновено започват да се прокарват различни идеи за отстояване на типичните за народа навици, запазване или дори засилване на религиозни символи. Така от една страна нацията е подтиквана към реформиране и приобщаване към по-голяма общност, а от друга страна търси себе си дълбоко в корените, отстоява своята различност и уникалност. По този начин може да се обясни и феноменът с мюсюлманските забрадки в Турция.

Парадокса на турците е че хем искат да е европейска страна, хем едновременно с това предпочитат да дават гласа си за ислямистите. Всъщност няма нищо по-нормално от това именно едно проислямистко правителство да вкара Турция в Европа - защото никое друго управление няма да може да е толкова стабилно. И сега именно ислямисткото правителство води преговори за евентуално присъединяване на страната към Европейския съюз.  От една страна задоволяват желанието на ниските слоеве от населението за запазване на традиционните турски и мюсюлмански традиции, от друга - тикат страната към Европеизация, както би искало светското население в големите градове.

Управляващите в Анкара обаче не са някакви религиозни фанатици - те много добре знаят какви предимства за страната - икономически и политически -им дава едно такова еврочленство. Показателно е че откакто са на власт нито Ердоган, нито Гюл са променили основната външно политическа линия на Анкара. А тя е такава от десетилетия - лоялно членство в НАТО, приятелство със САЩ, интеграция с ЕС. Най-показателният пример са отношенията на Турция с Израел. Практически Анкара е най-големият приятел на Йерусалим в региона и това не е тайна за никого.

Политическите, военните, икономическите, дори ако щете туристическите отношения между двете страни са прекрасни. Едва ли това е възможно да се случи в отношенията на Израел с която и да е друга арабска или мюсюлманска страна. Стигна се до там че в началото на септември израелската авиация бомбардира обект в Сирия, като самолетите прелетяха именно през турска територия и това бе изненадата, донесла успеха на военната операция.

Затова когато наричаме управляващите в Анкара "ислямисти", трябва да сме наясно че това не е същият "ислямизъм", който кара Хизбула или Хамас да изстрелват ракети срещу Израел. Това е един друг ислямизъм, който иска да се приобщи към цивилизацията, но без да отстъпва от религиозните или народностните си обичаи.

За нас, християните това сигурно е трудно за разбиране и е малко непонятно, дори опасно. Но предполагам, че и за католиците от Западна Европа също толкова е непонятно и българското инатене да използваме кирилицата си, напук на всякакъв глобализъм, към който се стремим. Всъщност и ние правим същото, както всички - искаме да се приобщим но държим на идентичността си.

Но нека се върнем на референдумът. Предложените конституционни промени предвиждат и парламентарните избори да се организират на четири години и фиксиране на 184 депутати (една трета) на необходимия кворум за работа на парламента. Това също може да се нарече "синхронизиране с европейската практика".

Едва ли е нужно да се добавя че мнозинството турски избиратели са подкрепили референдума с пакета от конституционни поправки. При преброени 100 процента от бюлетините 69 процента от избирателите са гласували в подкрепа на промените. Избирателната активност на референдума е била сравнително ниска според турските стандарти - 67 процента. АП отбелязва, че на парламентарните избори през юли са гласували над 80 процента.

Резултатът от вота няма да повлияе на статута на президента Абдула Гюл, който беше избран от парламента през август със седемгодишен мандат. Наследникът му ще бъде избран пряко от народа през 2014 година. Не трябва да се учудваме особенно много ако се окаже че и тогава Гюл се кандидатира, а дори и да спечели свой нов мандат. Защото всички промени, които сега се правят в Турция говорят за именно това - управляващите, знаейки, че се ползват с подкрепата на масите искат да си гарантират властта за следващите 5-10 години.

Наскоро все още управляващият генерален директор на Международния валутен фонд Родриго Рато изнесе доклад за състоянието на турската икономика и перспективите пред нея. И за едното и за другото, той не пестеше похвали. Вероятно може да се вярва на думите му - сега икономическият просперитет на Турция изглежда, ако не гарантиран, то почти неизбежен.

Друг е въпросът с политическото развитие на страната - гражданските права, малцинствата, човешките свободи. И именно това е основният проблем пред Анкара сега. От една страна проблемът с признаването или не на арменският геноцид от 1915 година, а от друга - този с партизанскат война на кюрдите от ПКК. Те се струпаха изведнъж, и като всяка бомба със закъснител избухнаха в най-неподходящият момент. Анкара трябва да ги разреши по някакъв начин. Вероятно предвид стеклите се обстоятелства ще и се наложи да започне с кюрдският проблем, и да изостави засега арменският. Защото досега Анкара не признаваше нито едното и се бореше с другото, надявайки се да спечели и двете неща. Но е възможно да се примири с едното за сметка на другото. При всяко положение едва ли Турция е склонна да отстъпи по кюрдският проблем, още повече че успява да го впише в международната борба срещу терора.

Всъщност най-лошото за Турция ще е ако бъде въвлечена в една мръсна, безкрайна и непредсказуема по своят изход партизанска война в северен Ирак. Колкото по-бързо, тихо и безболезнено за страната успее да разреши този проблем, толкова по-бързо ще се върне на своята основна външно политическа цел - приобщаване към Европа.

Куриозно, но пътя на Турция към Европа минава през Диарбекир.

 Отпечатване    Изпрати на приятел    Дискутирай    Добави в НД