Една статия в тазседмичната периодика разбуни духовете в света на българския литературен живот. Става дума за публикацията на Елена Кодинова от вестник „Сега” – „Когато писателите нямат характер”. Публикацията придоби сериозна популярност в медийното пространство със своята директност. Стана причина за масов отклик в български блогове и културни сайтове и вероятно ще бъде повод за интересен дебат във виртуалното пространство.
Преди да пристъпя към отгласа от статията, ще я резюмирам. Авторката, госпожа Кодинова, няколко пъти в публикацията си изтъква своето филологично образование, което, според нея, й дава право да споделя негативните си оценки спрямо съвременната българска проза (респективно и поезия, макар че в статията се говори най-вече за белетристика).
Едно от първите твърдения на Елена Кодинова е, че писателят не бива да пише, ако не достигне нивото на големите майстори (като Джон Фаулз например). Тя неведнъж споделя, че България се нуждае тъкмо от безпристрастен критик, а не от самозвани „групита“, които копират автори като Чарлз Буковски.
Именно неговата персона играе главна роля в статията й – Буковски е най-копираното лице в литературните среди, но не само това – младите писатели у нас, според авторката, дращят с „мекото си моливче“ върху буквите на прочутия романист, т.е. те до един са същите в опитите си да пишат като Буковски.
Освен това не блестят с нищо, не описват друго освен делничния и противен столичен живот и се мислят за велики. И не само това – те нямат и нюх за бизнес, което е най-големият им проблем, тъй като точно това е било козът им срещу старата пишеща генерация. Статията на Елена Кодинова завършва с призив за общуване и това е една от основните причина за намесата ми в дебата.
От своя страна, писателят Момчил Николов (известен с романите „Hash Oil“, „Горният етаж“ и най-новият, внушителен „Кръглата риба“) бе изключително подразнен от изразеното мнение. Неговото становище е, че статията е обидна и клевети не само писателите в цялост, но и самия него като част от съвременното белетристично бъдеще на България. Момчил Николов написа едно дълго писмо в отговор на статията на Елена Кодинова (това писмо няма да бъде публикувано тук заради острия си език и обема си, но можете да прочетете пълния му текст в статията в Литературата Днес – „Безхарактерни ли са съвременните писатели“).
В него, подхождайки с огромна доза ирония, Момчил Николов патетично защитава своето поколение, открива неговите предимства и, не на последно място, заявява като най-сериозен довод качествата на своя последен роман – „Кръглата риба“ – внушителен с обема и идейността си текст, който, според мнозина, би могъл да бъде нареден сред най-добрите произведения за последните години.
Самият дебат, освен че има потенциал да се превърне в значително по-многостранен, закача една „болна“ тема за съвременното културно общество – умеят ли младите да пишат както старите? Елена Кодинова казва „не“, Момчил Николов обаче твърди „да“. Склонен съм да приема неговото мнение и ще заявя защо.
Не е тайна за никого, че винаги „старите“ упрекват „младите“ за тяхното непокорство и смятат, че те не са достойни да ги заместят. Така е от времето на Сократ (казано в един от прочутите Платонови диалози) и макар този въпрос да изглежда нов, той е традиционен, вече изпитан, но вечно актуален. И при писателите е така – невъзможно е един млад творец да бъде поставен редом до изпитани автори и да му бъде предоставена честта да стои до тях без да бъде критикуван и обсъждан негативно.
Аз активно се занимавам със съвременна литература, познавам творбите на повечето нови автори и, факт е, харесвам голяма част от тях. Има, разбира се, и някои неща, които никак не са ми по вкуса и не смятам, че биха се застоявали дълго в паметта на читателите. Така е и с утвърдените писатели – харесвам Достоевски, Хемингуей, Стайнбек, Капоти, Стивън Кинг дори, не ми допадат Дюма, Борис Виан, Дан Браун (доколкото той влиза сред тях), но пък те намират своята аудитория някъде другаде.
Винаги има кой да чете качествената литература, има и кой да отрича новите неща, които се появяват по книжарниците (както и мнозина отричат предимствата на Джоан Роулинг или Милан Кундера например, макар те несъмнено да притежават това, което е необходимо на един писател, за да бъде четен масово). Слабите нови творби (български или не) ще бъдат забравени, но пък за сметка на това добрите (а те никак не са малко) с право ще бъдат бъдещето на родната белетристика. А то никак не изглежда лошо…
Коментарите са затворени.