От началото на прехода до днес има два широко застъпени в публичното пространство мита. Първият е, че за да има напредък в страната, трябва да има общоприет консенсус по приоритетите и вторият - че президентът е обединяваща личност. Последните действия на президента за пореден път доказват, че той не е президент на всички българи и с него не може да има консенсус.

Ако се зачетем в речите на президента през последните години, ще видим, че една от най-често използваните думи от него е консенсус. Докато публично Георги Първанов говори за това как институциите трябва да работят заедно, неговият кабинет замеря общественото пространство със статии и стенограми, които в никакъв случай не спазват добрият и „конструктивен” тон.

Г-н Две лица

Личността на президента Георги Първанов винаги е била изключително противоречива и с две лица. Едното е усмихнатото пред микрофоните и хората, а другото е озъбеното и заплашващото от белите страници на документите на президентската администрация.

Конфликтът между президент и премиер датира много преди на власт да дойде Борисов. Нека си припомним как президентът пусна статия на Интернет страницата си оплюваща сериозно неговото протеже Станишев, затова че се обгражда със съветници в момент, когато тогавашният премиер бе на посещение в САЩ и на практика не можеше да се защити.

Само преди няколко дни пък се обиди на няколко безобидни думи на вицепремиера Симеон Дянков и вместо да приеме неговите извинения президентът реши отново да удря под кръста. Действието е подобно на това миротворец да дойде с бял флаг при вражеската армия и той да бъде застрелян.

Премиерът Борисов, макар и със закъснение, защити министъра си и заяви, че щом Първанов иска война ще си я получи. Ако някой се страхува от такава война, той сериозно греши, напротив, такъв конфликт трябва да ни радва.

Политическата амнезия на българския народ

Подобен конфликт ще покаже кой от коя страна е, защото ние българите бързо забравяме. Забравихме как лидерът на социалистическата партия през 1999 г. Георги Първанов викаше тогава под прозорците на Дондуков 2 „НАТО - фашисти, световни терористи”. Тогава президентът Първанов се нареди до хора като Милошевич.

През 1997 г. Първанов като заместник-председател на БСП никак не искаше да се вслуша в гласа на народа, докаран до пълно разорение от Жан Виденов, а всячески се опитваше да запази властта и да пробута нов кабинет на левицата. Единствено благодарение на президента Стоянов това не се случи, но това не попречи на Първанов да се окичи с лаврите на историческото дело и с „конструктивността” на БСП по онова време с участието си в дискусия посветена на 13 годишнината от събитието.

Излезе така, че трябва да сме му благодарни, че тогава нямаше гражданска война. Така както вероятно ще трябва и да му благодарим за това, че България стана член на НАТО докато той беше президент, независимо че няколко години преди това определяше алианса като „терористичен”.

Ето такъв човек имаме за президент и ако някой очаква от него коректност много е сбъркал. Всъщност Борисов греши. Войната не я почва той, почна я Първанов и тя не е срещу него, а срещу всеки, който застрашава или засенчва амбицията на Първанов. Лошото обаче е, че президентът не води битка за бъдещето на България, а битка за власт. Такъв човек е опасен за България и ако действа така, някой трябва да го спре.

 Отпечатване    Изпрати на приятел    Дискутирай    Добави в НД